Юлия Вревская - ангелът на милосърдието
В 
град Бяла остават костите на една изключителна съветска жена - баронеса Юлия Петровна Вревская. Родена да бъде муза на художници, музиканти, " кралица " на балове и приеми, само че избрала пътя на човешкия дълг. Останали са писмата ѝ до Тургенев, спомените на хората, които са я обичали и боготворели, стихотворения на поети като Виктор Юго и Полонски.
Юлия Петровна, по татко Верпаховска, е щерка на прочут съветски военачалник. Родена е през 1841 година Твърде млада, шестнадесетгодишна, тя се омъжва в Кавказ за военачалник Иполит Александрович Вревски, 44-годишен, един от най-образованите, най-умните и храбри мъже на Русия. Няколко седмици след сватбата им, тежко ранен в стълкновение, военачалник Вревски умира от раните си. Овдовялата млада баронеса се връща в Петербург при околните си. За малко време концентрира вниманието си върху живота на висшето общество. Образована и умна, тя се интересува живо от културното и политическо съществуване в Европа.
Но макар триумфите във висшето общество, които доближава, Юлия Петровна не харесва новия си живот. През 1873 година тя се среща с Тургенев и в Санкт Петербург постоянно води диалози с него. Когато през лятото на 1874 година писателят се разболява, баронесата пет дни се грижи за него в своето имение. Тургенев намерено признава, че не е безучастен към нея и би ѝ дал „ ябълката на Парис “. Само че Юлия Петровна не е съгласна да показа „ ябълката “ с Полина Виардо, с която Тургенев в действителност е в цивилен брак. Те остават положителни другари и споделят доста неща документално. Вревская оставила „ надълбоко усещане “ в душата му: " Имам възприятието, че в живота ми от този ден има още едно създание, към което съм откровено завързан, другарството с което постоянно ще оценявам, ориста на което постоянно ще ме интересува “.
Вревская и Тургенев не престават да се срещат в Санкт Петербург, Париж, Карлсбад. Той е добре осведомен с страстта ѝ към театъра, схваща мечтата ѝ за пътувания в Индия, Испания, Америка; те си споделят усещания за книги и изложения. " Сръбската злополука " (1876), който толкоз разстройва Тургенев, става за Вревска тест за духа и характера. Силно впечатлена и от романа на Тургенев " В навечерието ", Вревска стартира да следи освободителните битки на българите. Страдалческата орис на измъчения наш народ я трогва и подтиква към непоколебимо решение да постъпи в Дунавската освободителна войска като здравна сестра.
Отначало тя работи в 45-а военновременна болница в грaд Яш, Румъния. На 8 октомври 1877 година идва в България, в Бяла. Тук служи в 48 военновременна болница, където 5 сестри се грижат за 400 ранени бойци. Вревская участва при тежки интервенции, превързва и храни ранени бойци, пере мръсните облекла...
" Войната от близко е ужасна, какъв брой тъга, какъв брой вдовици и сираци, " написа тя в писмо до околните си. Крехка и нежна, Юлия Вревска се заразява от тиф и след двуседмично страдалчество склопява очи на 5 февруари 1878 година Погребана е в остарелия черковен двор, само че през 1907 година костите ѝ са преместени в двора на музей " Освободителна война ", където се намират и до през днешния ден. Туристите, посещаваще Бяла, през днешния ден наложително минават и около този впечатляващ монумент, прелестната мраморна скулптура на жена, в поза на дълбока тъга – направен от българския ваятел Радивоевич през 1965 година, съвсем 100 години след гибелта на Юлия Вревская – удивителната жена, която предпочела участта на съветска милосърдна сестра пред живота на придворна дама на императрицата.
Френският публицист Виктор Юго я назовава " розата на Русия, откъсната на българска земя ", а Тургенев написа стихотворението си в прозаичност " В памет на Юлия Вревска ". „ Какви заветни съкровища е запазила тя там, надълбоко в дълбините на душата ѝ, не знаехме тогава - а в този момент, несъмнено, няма да узнаем... Дано не обидя милата ѝ сянка с това късно цвете, което дръзвам да положа на гроба ѝ! " - възкликва Тургенев, узнавайки за нейната кончина. И прибавя в писмо до П. Аненков: „ Тя получи своя страдалчески венец, към който се стремеше, жадувайки всеотдайност. Нейната гибел ме натъжи надълбоко. Тя беше прелестно, необикновено положително създание. “
Инфо: www.afish.bg
